Първият ми досег със Сейгън беше в ученическите ми години, когато излезе филма Контакт. По това време бях активен почитател на фантастиката и като такъв се чувствах леко встрани от обичайните среди на връстниците ми от квартала, така че когато излизах с тях, обикновено избягвах да засягам такива теми. Каква беше изненадата ми, когато едно момче от компанията, което никога не беше показвало и най-малкия интерес към подобна тематика, започна да ми говори с искрено възхищение за филма. Тогава не го осъзнавах, но сега разбирам – Сейгън с невероятните си любов и възхищение към науката, до такава степен вярва в идеята за нейната достъпност, че само с убеждението си, че всеки може да разбере науката и да се възползва максимално от облагите, които носят тя и методите й, я прави общодостъпна.
Книгата „Свят населен с демони“ е за науката и нейните приложения, за достъпността и значимостта на скептичния научен подход, за хилядите примери от ежедневието, в които прилагането му е донесло ползи и прогрес , а пренебрегването му е довело до посредственост и застой.
Механизмите, които книгата предлага за различаване на науката от псевдонауката, за прилагането на научния метод във всевъзможни области от всекидневието, за начините да бъдем скептични основателно и по правилния начин, целят да дадат в ръцете на читателя мощен и работещ инструмент, с който той да успее да открои истинските демони от фалшивите – най-ценния дар, който един автор може да направи на читателите си.
Едно от нещата, които силно ме впечатлиха е, че Сейгън не отрича религиите и не заклеймява вярващите в богове като „глупави“, което е доста обичаен подход за повечето познати ми скептици. Той съзнава нуждата от вяра и причните за съществуването й. Заклеймява единствено сляпата и фанатична вяра, която носи повече вреди отколкото ползи и пречи на изповядващия я да открие какъвто и да било друг мироглед. Харесва ми, че запазвайки скептичното си отношение, той успява да не се конфронтира с религията само защото е религия, а макар и не вярващ, признава възможностите да бъде намерена мъдрост в различни учения. Харесва ми изключителния му вид скептициъм – краен, доколкото е скептик по отношение на всяко едно нещо, включително и на собствените си тези, в същото време не фундаментален – допуска всяко мнение, дори и в най-крайните си критики не пропуска да изведе противниковата гледна точка.
Подобно е отношението към псевдонауката – тук той проявява доста по-малко търпимост, но категорично отказва да обяви нещо за псевдонаука повърхностно, без да има емпирични данни с които да потвърди категоризацията. Харесва ми отношението му към тези, които са поели по псевдонаучни пътища, за да търсят познание за устройството на света – той твърдо вярва, че ако са разполагали с правилните инструменти, те вероятно щяха да успеят за запълнят празнината на любопитството си с реални научни подходи. Карл Сейгън е бил изключителен човек. Той искрено вярва (до колкото е приложима вярата за учен с неговите схващания), че едно добре образовано в научно отношение общество е пъти по-силно и трудно за манипулация, като същевременно такова общество би живяло при много по-добри политически, икономически и социални условия. Такова общество би избирало политици, които наистина могат да управляват, би влагало парите си в ресурси, от които наистина има нужда и би имало моралните механизми да влага в по-добър живот, а не в унищожение силата, която постигнатите от чиста любов към разгадаването на вселенските загадки открития, са сложили в ръцете му. Развитите от него идеи за едно образовано, любопитно и скептично общество звучат утопично, но дори и той признава, че всяко едно политическо решение е експеримент – а резултатите от един такъв експеримент като предложения изглеждат по предвиждания значително по-обещаващи от много от сега съществуващите политически експерименти.
Единственото, което не ми хареса напълно в книгата е прекаляването с примери за лов на вещици и НЛО. Съзнавам, че в известна степен те са нужни, за да се зададе представителен пример за връзките между тях (каквато е авторовата теза), но няколко глави описания на изкуствено осеменяване на земляни ми дойдоха леко нанагорно. Малко ме подразниха и определени части, засягащи представата на автора за екологичните порблеми на Земята – неговите твърдения, че корпорациите не правят нищо, за да спасят планетата, на фона на сегашното положение, в което корпорациите правят купища безсмислени неща уж, за да спасят планетата, а всъщност за да спечелят повече. После си дадох сметка, че по времето когато е писана книгата, ситуацията е била различна и че реално имам пред себе си черно на бяло пример за един от тези експерименти, за които той говори – да приемем тази теория и изхождайки от нея да видим какво ще стане. Единствното, което ни остава е да видим дали при грешка ще се поучим, за да имаме завършен пример за научен подход.
Всъщност не исках да пиша за това. Исках да пиша за един или повече цитати, всеки от които ме вдъхнови и по един особен начин изстреля в орбитата на интелектуалното удоволствие. Исках да пиша за красивите идеи за науката, морала, образованието и прилагането им. За това как образование, което ни учи да мислим със собствените си глави и да се съмняваме във всичко е в основата на добре работещо общество. За моралната отговорност, която всеки учен носи пред обществото, на което може да даде както топлина, така и пожар. Исках да пиша и за космополитните му възгледи за универсалността на научния език. Или за брилянтната му запазена марка – невидимия и безплътен дракон в гаража. И преди всичко за любопитния стремеж към чистото познание заради самото познание. Но не мога да цитирам цялата книга. Колкото и да ми се иска.